Не искам да те дишам във поезия,

защото съм човек обикновен,

притиснат и обсебен от проблемите,

затрупващи ме всяка нощ и ден.

С дъха си не докосвам днес очите ти,

ръката ти в тревоги не държа,

за кръвното и болките неистови

не съм опора. Често и грешах.

Живота си не плача, а търкалям го,

понякога сме с него в честен клинч,

поблъскаме се, после се избягваме,

но заедно сме. Той си е един!

Мигът, когато е пред мен лицето ти,

ми дава нови сили да вървя.

Желая ти ръцете, уморените,

от труд втвърдени. Време за слова

ще търсим в друг живот и ежедневие,

рисувани с молѝв в красив ескиз.

Ти обич остани, а междуметия

да леят в стих поети и певци.